„Трудните” деца и родителските неволи

Г-жо Жечева, повече ли са „трудните" деца днес и защо възпитателните шаблони са безсилни? Не трябва ли общуването да се базира на разбирането, че на „трудните" деца също не им е лесно?

„Трудно" дете е по-скоро етикет, а не термин и под него всеки разбира различни неща. И на първата консултация обикновено  установяваме къде всъщност е трудността - защото не е трудно всичко. Тревогите, с които родителите ни търсят, говорят обикновено за вътрешен проблем при детето, нещо във взаимоотношенията. Ако родителят тръгне да го „овладява" и вкарва в рамка, детето се съпротивлява. А може да е типична проява на възрастова криза. На третата, на седмата година детето да ни показва - аз съм вече пораснало, имам нужда от нов модел на контакт с мен. И става все по-настоятелно, ако родителите не го чуят. Всъщност това поведение е начинът детето да говори с родителите и е добре да чуем какво ни казва.

Казвате да чуем  детето, но догмата в семейната традиция повелява детето „да слуша". Как се намира златната среда в контакта родител-дете?

Част от трудностите идват от объркването в стереотипа на родителстване. Днешните родители са отглеждани по един модел - детето трябва да слуша, родителят да казва, детската личност да се изгражда по някакъв стандарт. А днес специалистите им казват, че е добре да имат друг подход. И става едно раздвоение у родителя - на какво да вярва. Всеки втори интервюиран родител казва, че е приятел с детето си. Това е опасна ценност, която се налага.  С приятели общуваме на едно ниво, а родителят иска да е авторитет. Това е вече различна позиция. И даваме много объркани послания към детето - ние приятел ли сме му, родител ли сме?

Част от проблема при сегашните родители е, че много се отдалечихме от нашите майки и бащи. Особено в големия град. Лишаваме се от ресурса на семейната памет и опит. Объркване настава и проблеми има в семейства, в които не са ясно разпределени ролите.

Родителите отговарят за децата. Помощта от възрастните не означава прехвърляне на отговорността. И ако бабите и дядовците очакват, че като помагат, ще им се даде и власт, и отговорност, значи нещо не са се договорили добре.

Нерядко виждаме как безсилни пред упорството на децата родители ги дърпат, удрят, заплашват... Това е на улицата, а какво ли е у дома? Наказанието помага ли при „трудните" деца?

Има го това. Насилие - дали с обиди, или с унизителни наказания. Не бива да се бие дете, да се нагрубява. Това ще има огромни последици в бъдеще, ако е системно. Не говорим за една изтървана дума. И когато търсят консултация, ние по-скоро гледаме да разширим уменията на родителите. Защото методите на възпитание, познати от собствените им родители, сега не вървят. И те се чувстват много уязвими, тревожни, често и оттук идва насилието.

Ако наказанието е лишаване от някои привилегии, да, но да не е унизително за личността на детето. И нещо важно: както при наградата, така и при наказанието - да бъде договорено предварително. Да не падне като гръм от ясно небе. И още по-опасно е да заплашваме с наказания и да не изпълняваме. Ние се проваляме в очите на детето. Договарянето е много важно житейско умение. Освен това така показваме малкия човек, че го уважаваме като достатъчно зряло същество.

Кога говорим за хиперактивно дете и какви са факторите, обуславящи хиперактивността - претовареност,  невъзможност да се овладеят емоционално? Повече ли са днес хиперактивните деца?

Със сигурност ги е имало и преди. Въпросът е по-скоро до термина. Лекарите слагаха друга диагноза на хиперактивните деца, затова бяха скрити. Дори и аутизъм се е слагало като диагноза, което е доста странно. По-скоро това е нова диагноза. Няма единно общоприето схващане каква е причината. По-скоро има много различни теории - наследственост, среда, много неща могат да повлияят, но няма възприето обяснение.

По какво определяме детето като хиперактивно?

Три неща. Нарушение на вниманието - ако не може да се концентрира достатъчно време според възрастта. За това има много ясни критерии  -  прекалено потъва в нещо и не му е гъвкаво вниманието, не може да се пренасочи към друга дейност.

Второ,  още  преди още да сте им казали нещо, тези деца почват да реагират. Те са много спонтанни, много лашкани в емоциите си, няма нюанси. И понякога може да имат много агресивно поведение, не си дават време да преосмислят нещата. Тези процеси при тях протичат по-различно.

И трето, говорим вече за медицинското определение хиперактивност, това е свръхактивно поведение и невъзможност дори за десетина минути детето да остане спокойно на стола, непрекъснато около него нещо пада, нещо се чупи, става, сяда, тича. Тези неща трябва да ги има поне 6 месеца устойчиво, за да кажем, че детето е хиперактивно и да се направи медицинска консултация.

А фазата „не" на всичко? Тя тревожна ли е?

Това е прекрасно нещо, ако се случи между 2 и половина и 3 и половина години. Това е сигнал, че кризата на третата година минава успешно. Това е малкият пубертет. До този момент детето няма много яснота къде е то, къде е мама. И с това „не" всъщност казва - „аз съм отделно същество". И оттук гради личност. Няма как да се изгради личност у детето, ако не се отдели от значимата  фигура - от мама, от баба.

Ако фазата продължи до 4-5- годишна възраст?

До 4 още не е много смущаващо, но ако продължи след петата, значи има някаква трудност в това отделяне между майка и дете. И е хубаво да се замислим дали не го държим толкова близко до себе си, че не му даваме възможност да се отдели от нас. И то продължава да упорства, да се оттласква от родителя.

Активизира ли се ролята на бащата във всекидневното общуване с детето според вашите наблюдения?

От година и половина почти се изравни броят на майките и бащите, които участват в консултациите при нас. Това показва, че бащите стават все по-ангажирани, готови са да отделят време,  да положат усилия да се променят, доста да поработят, за да постигнат добър контакт с детето си. Струва ми се, че има такава промяна.

Често родителите идват при нас много подготвени и казват: Знаем, че за детето е добре да имаме близки модели на родителстване. Т.е. да не сме много наказващи, да не сме много меки, не знаем как да го постигнем. Имаме трудности в напасването. Така че знаят такива базисни неща. Едва ли едно нещо влияе само за промяната. Влияе това, че майките станаха много по-ангажирани в другите си роли. Те стават бизнесдами, стават много по-социално ангажирани, имат много повече контакти. Тази роля трябва да я поеме някой.

Кое е най-трудното за преодоляване при „трудните" деца?

Да приемеш, че детето е различно и да уважиш това различие и да видиш ценното в него. Много е трудно да общуваме с различни хора. Ние не знаем дори тема за разговор. И затова някой път може да се установи това мълчание между родители и деца, просто не знаят кое ще е интересно и за едните, и за другите.

Набира популярност тезата за т.нар. деца-индиго. Какво е вашето мнение за необичайната им надареност и мисия?

Не знам терминът да е приет в науката, но наистина е популярен. Това като че ли е на границата между психология и мистицизъм. Но ако при мен дойде родител, вярващ, че детето му е индиго и ако това му помага да се чувства по-спокоен - добре, аз няма да споря с него. Опасно става, ако родителят каже - „детето ми е индиго" и да вдигне ръце от отговорността. Тогава вече ще е смущаващо. Ако в обяснението "индиго"  родителите откриват  и силните страни  на детето си, подход към него, това е позитивно.